Този град е на 7000 години, а най-ранните следи от човешки живот са от петото хилядолетие преди новата ера. Следи от тракийската култура са открити на хъл­ма Трапезица, датирани от първата половина на третото хилядолетие. Две от племената на – уздицензи и кробизи, столетия наред населяват Великотърновския край, създават значителна мате­риална и духовна култура. Техните следи се изгубват едва през първи век от новото летоброене, когато римските завоеватели основават провинция Мизия (през 46 г. от н.е.) и изграждат нови центрове на култура във Великотърновския край, вън от голямото тракийско селище; но в ранновизантийската епоха (от V до първата половина на VII в.) хълмът Царевец отново се превръща в укрепено селище, където кипи интензивен живот. През VII в. тук съществува голямо славянобългарско селище, което в XII в. вече е укре­пен град, значителен стопански, културен и воененцентър.

Средновековният град бил разположен на хълмовете Царевец, Трапезица, Момина крепост, Света гора и днешния кв, „Асенов“ по поречието на р. Янтра. На Царевец и Трапезица били изградени двете главни средновековни крепости. Между тях по крайбрежието на Янтра възникнал т.нар. Нов град. Под югоизточната кула на Царевец се намирал кварталът на чуждестранните търговци, „Франк хисар“, а непосредствено до реката, били жилищата на най-бедната част от средновековното население на столицата.

През 1185 г. в църквата „Св. Димитър Солун­ски“ братята Асен и Петър обявяват въстанието, сло­жило край на 167-годишното византийско владичест­во, и провъзгласяват Търново за столица на възоб­новената българска държава. От този момент истори­ческата съдба на града се свързва със съдбата на България. Оттук Асеновци повеждат своето войнство и освобождават об­ласт след област земите на българите. Оттук през 1205 г. най-малкият от братята – Калоян, тръгва сре­щу новата заплаха – кръстоносците-латини, разгро­мява ги при Одрин и пленява император Балдуин Фландърски. Оттук се отправят неговите пратеници до Цариград и Рим с прочутите послания – ярък белег на дипломатически гений. Оттук през март 1230 г. си­нът на стария Асен, Иван Асен II, повежда победо­носните си войски срещу епирския деспот Теодор Комнин, разгромява го и го пленява заедно с цялото му семейство, като освобождава всички ромейски вой­ници. По времето на цар Иван-Александър (1331— 1371) Царевград Търнов става център на изключител­но плодотворен духовен подем – вторият златен век на българската култура, който дава на славянския свят и на Югоизточна Европа прочутата Евтимиева книжов­на школа, певческата школа на Йоан Кукузел, Търнов­ската живописна и архитектурна школа. Престолнината е една от последните крепости, чиито защитници, вдъхновявани от Патриарх Евти­мий, месеци наред дават отчаян отпор на османските завоеватели. Въпреки масовия героизъм на 17 юли 1393 г. градът е превзет и съсипан.

През всичките 485 години на османско владичество Търново е яка крепост на българщината. Тук се подготвят съзаклятия, въстания… През 1598 г. избух­ва Първото Търновско въстание начело с болярина То­дор Балина; през 1686 г. – Второто Търновско въста­ние начело с Ростислав Стратимирович; през 1700 г. – Марино въстание; през 1835 г. – прочутата Велчова завера; през 1856 г. – Капитан-Дядо-Николовото въстание; през 1862 г. – Хаджиставревата буна. По време на Априлската епопея от 1876 г. – апогей на на-ционалноосвободителната борба, градът е център на Първи революционен окръг.

Тези исторически събития определят Велико Тър­ново като един от важните центрове на националното Възраждане. Още през 1838 г. търновци започват бор­ба срещу Цариградската гръцка патриаршия за само­стоятелност на българската църква, която борба завършва успешно с издаване на султански ферман през месец февруари 1870 година. В Търново работят видни дейци на националното просвещение – Стоянчо Пенев Ахтар, Петко Рачев Славейков, Никола Златар­ски, Димитър Хаджипавли Иванов, Евгения Кисимова, Атанас Границки, Петър Гюмюшев, Васил Дру­мев, Добри Войников, Цани Гинчев, д-р Васил Берон, Пандели Кисимов, Киро Тулешков, Тодор Шишков, Любен Каравелов и други. Едни от тях ревностно се заемат с устройване на читалището, създадено през 1869 г., като обогатяват библиотеката, организират първите театрални представления, развиват идеята за създаване на музей, издирват и събират старини. Други полагат основите на първото археологично дру­жество в България с призив за съхраняване на оцеле­лите исторически ценности. Едни посвещават целия си живот на училищното дело и на народното просвеще­ние, смятайки издаването на учебници и книги за най-народополезно дело; други свързват имената си с новобългарската литература или полагат начало на народното здравеопазване. В тази неповторима епоха на национален, икономически, духовен и политически подем геният на самоукия архитект-строител Уста Ко­льо Фичето създава шедьоври на възрожденската архитектура: църквите „Св. Богородица“, „Св. св. Константин и Елена“, „Св. Кирил“, „Св. Спас“, хана на Хаджи Николи, конака, къщата с маймунката и сгради в Преображенския и в Плаковския манастир.

В средата на XIX в. градът е значителен адми­нистративен и икономически център с развити заная­ти – казанджийство, абаджийство, златарство, тъка­чество, мутафчийство и др. През шейсетите години на века се основават и първите фабрики за коприна, за спирт, за оцет, за хартия, за вакса, за сапун и други. Търновски търговци държат кантори в Манчестър, Лайпциг, Виена, Букурещ, Брашов, Браила, Одеса, Москва и въртят търговия из Османската империя и в Европа.

На 7 юли 1877 г., опиянени от възторг, търновци посрещат със здравец, хляб и сол победоносните вой­ски на ген. Й. В. Гурко и с всички сили подпомагат освободителната мисия на руските воини. В града от 10 февруари до 16 април 1879 г. заседават делегатите на Учредителното събрание, което приема Търновска­та конституция – първия основен закон на ново­освободена България.

През годините на социализма Велико Търново продължава да бъде главен икономически, административен и културен център. През 1963 г. на историческия хълм Света гора разтва­ря врати Великотърновският университет „Св. Св. Кирил и Методий“ (днес втори по големина в България), приемник на Евтимиевата книжовна шко­ла, основана през 1371 година. През 1966г. е прието Постановлението на Министерския съвет: “3а развитието на Велико Търново като ис­торически, културен и туристически град“, което определя облика му и до днес.

Двеста и осем години Велико Търново е българска столица. През две столетия от тринадесетвековната история на българската държава градът свързва своя­та съдба със съдбата на България, за да остане зави­наги символ на нейната култура, символ на нейната международна политика, символ на нейната вечност.